Паметник на екзарх Йосиф - Калофер

В Калофер, родният град на екзарх Йосиф, се издига негов паметник. Идеята за изграждането му идва от пловдивския митрополит Арсений, а средствата са събрани чрез дарения от хора в пловдивската епархия. Монументът е трябвало да бъде завършен две години по-рано, но официалното му откриване се състои едва през 1992 година. Автори на скулптурата са Николина Канарова и Недко Кръстев, а архитектурният проект е на Ваня и Танко Серафимови. Намирайки се в центъра на града, паметникът изобразява екзарха в цял ръст, с църковно облекло и голям кръст на гърдите. Той е място за спомен и почит към делото на този народен деец, посветил живота си в защита на българския народ и националното дело. Лазар Йовчев, известен по-късно като екзарх Йосиф, е роден в Калофер на 5 май 1840 година. Учи в местното училище, където се проявява като изключително надарен и дори става помощник на известния учител Ботьо Петков. Благодарение на подкрепата на заможни съграждани от Цариград, той продължава образованието си във Великата народна школа в квартал Фенер – едно от най-престижните гръцки учебни заведения в османската столица. След това, отново с тяхна помощ, следва във Френския колеж в Цариград, където получава високо академично образование. Способностите му обаче са толкова големи, че на 24-годишна възраст благодетелите му го изпращат да учи в Сорбоната в Париж. След шест години, през които се запознава дълбоко с европейската култура и наука, Лазар Йовчев се завръща в Цариград. Първоначално работи като юрист, но скоро се насочва към публицистика, преводи и активна работа в Привременния смесен екзархийски съвет, създаден след учредяването на Българската екзархия. Бързо спечелва доверието и уважението на българската общност. През 1872 година се замонашава, приемайки името Йосиф, и само три месеца по-късно е избран за протосингел. След Берлинския договор, който оставя много българи под османска власт, Екзархията решава да остане в Цариград, за да защитава техните интереси. Основната задача на екзарх Йосиф I е да отстоява българските национални и църковни права в османските земи. В това го подпомагат неговите дипломатически умения, юридически познания и качества на църковен водач. Към 1912-1913 година Екзархията поддържа 1373 училища, 87 прогимназии и 13 гимназии с общо 78 854 ученика и 2266 учители, като по този начин запазва българския дух и култура. През Балканските войни, когато българската армия побеждава, целта на обединение изглежда близка. След Междусъюзническата война обаче, на 27 ноември 1913 година, екзарх Йосиф и цялото му ведомство са принудени да напуснат Цариград и да се преместят в София. Това е тежък удар по българската кауза, тъй като отсъствието на Екзархията от османската столица отслабва позициите на българите и подсилва сръбската и гръцката пропаганда в Македония и Тракия. Разочарован и съкрушен, екзарх Йосиф I се разболява тежко, но продължава да изпълнява дълга си като глава на Българската църква до смъртта си. Той умира на 10 юни 1915 година, след 38 години начело на Екзархията, без да доживее да види обединението на всички българи.

Категории / Тагове

Информация

Отзиви